мокрите таксита
влизат в твоя дом
и елмази, мейли, кюта
също ползват взлом
някъде, животът черги тупа

звън на чаши
музика звучи
масите са мръсни
а над тях – очи
някъде, една душа за теб мълви

всеки нещо иска
всеки знае как се прави
всеки е добър
и всички са злоради
някой, някъде, по теб се дави

миналото е боклук
за него мислят само лудите
сега сънят е по-спокоен
а бъдещото – между другото
някъде, една жена е в мислите и думите

и когато си карам колата
и те погледна в огледалото
виждам нещо което
си мислех че няма да видя
тук, това момиче…

леглото, попило аромати
ми се присмива в тъмното
а косите по възглавницата
са само мит
те, нечии други коси

а следващата нощ
ще бъде същото
един безкраен сън
една безкрайна мечта
и то, сърцето, капка кръв

Искрен жест, поднесен с любов…
Красотата на залязващото слънце…
Миризмата на ароматно кафе сутрин…
Нежно цвете, покрито с роса…
Думичките „Обичам те“…
Гъделичкането от мустаците на котките ми…
Полета на птиците…
Сутрешна топла прегръдка…
Четенето на книга в студения следобед…
Блещукаща свещ, прогонваща мрака…
Леки нежни целувки по вратлето ми…
Усещането за хармония, когато съм сама със мислите си…
Откраднати целувки, които ме карат да искам още…
Вкуса на сладолед по върха на езика ми…
Съвършенството на музиката…
Ръка, минаваща през косата ми…
Нежното ухапване на човека до мен…
Първите стъпки на едва започващо пътуване…
Тръпката от една палаво забавление…
Страстна целувка, която спира дъха…
Танц, изпълнен с жар…
Миризма на море…
Малка яхта, следваща залеза…
Приятелска усмивка…
Това са част от нещата, които ме карат да се разтапям…
Малки нещица, видяни, докоснали ме и почувствани…

От Patricia Vassileva

Загубих си котето
Да сте го срещали някъде?
Едно малко и черно,
пухкаво със сладка муцунка.
При мен си лежеше
и аз си го гушках.
Но вече го няма
от няколко дена.

Помислих си, че го срещнах,
но то не беше моето коте,
защото се бе сгушило
във нечия друга прегръдка.
Загубих си котето.

После пак ми се стори,
че го виждам на пода,
но беше само снимка,
изпаднала ми от джоба.
Не беше котето.
Само негова снимка.

Сигурно сте го виждали.
Щуро и палаво.
Вечер скита по покрива.
И може и да е паднало.
А там е високо.

Като се събудя
си мисля че е идвало.
Но паничката му е пълна.
А и в гардероба го няма.
Няма го котето.

Сега се оглеждам
като ходя нанякъде.
И под пейките гледам
и зад казаните.

И хората питам,
Да сте ми виждали котето?
Но те се обръщат
и нищо не казват.
А може и те
да са ми взели котето.

Ако го срещнете
кажете му че го чакам.
Или ако се изгубило,
че ще го посрещна по пътя.
Да не се притеснява,
че се е загубило.
Да тръгне насам
и ще ме намери.

Автор: неизвестен

Дата: неизвестна

Това няма нищо общо с ипотпалските истории, които ми се струват абсолютно безмислени, като чета. Спомням си го доста ясно, и когато го прочетох за първи път то остави в мен една дълбока следа, макар и позабравена сега. Случайно попаднах пак на него. Обикновено времето пречупва първоначалните емоции от нещо прочетено, омаловажава ги, или ги засилва… В моя случай е по-скоро второто. Дори усетих, като в огледална стая, проектиране на първото ми носталгично и натъжаващо ме усещане за нещо наистина загубено…