Загубих си котето
Да сте го срещали някъде?
Едно малко и черно,
пухкаво със сладка муцунка.
При мен си лежеше
и аз си го гушках.
Но вече го няма
от няколко дена.
Помислих си, че го срещнах,
но то не беше моето коте,
защото се бе сгушило
във нечия друга прегръдка.
Загубих си котето.
После пак ми се стори,
че го виждам на пода,
но беше само снимка,
изпаднала ми от джоба.
Не беше котето.
Само негова снимка.
Сигурно сте го виждали.
Щуро и палаво.
Вечер скита по покрива.
И може и да е паднало.
А там е високо.
Като се събудя
си мисля че е идвало.
Но паничката му е пълна.
А и в гардероба го няма.
Няма го котето.
Сега се оглеждам
като ходя нанякъде.
И под пейките гледам
и зад казаните.
И хората питам,
Да сте ми виждали котето?
Но те се обръщат
и нищо не казват.
А може и те
да са ми взели котето.
Ако го срещнете
кажете му че го чакам.
Или ако се изгубило,
че ще го посрещна по пътя.
Да не се притеснява,
че се е загубило.
Да тръгне насам
и ще ме намери.
Автор: неизвестен
Дата: неизвестна
Това няма нищо общо с ипотпалските истории, които ми се струват абсолютно безмислени, като чета. Спомням си го доста ясно, и когато го прочетох за първи път то остави в мен една дълбока следа, макар и позабравена сега. Случайно попаднах пак на него. Обикновено времето пречупва първоначалните емоции от нещо прочетено, омаловажава ги, или ги засилва… В моя случай е по-скоро второто. Дори усетих, като в огледална стая, проектиране на първото ми носталгично и натъжаващо ме усещане за нещо наистина загубено…
haresva mi